Житейска приказка.
Живот.
Фурор.Позор..
и пак фурор,
и пак позор..
И тъй нататък,
туй е приказката
за живота кратък.
Аз знам,че всички
знаете това -
за мъките човешки,
спадовете,
за успехите
и радостта.
Ала,моля, не
ми се гневете,
моя разказ още
малко потърпете.
Аз знам,че никой
няма нервите
да слуша
за нещо,
що дошло му е "до гуша".
Не иcкам да ви отегчавам,
но напоследък дълго
разсъждавам.
Пoдтикна ме към
таз дейност,сериозна
и значима,
една душа млада,
отчаяна и наранима.
Туй беше момче,
седящо на пейка
на градската гара.
Чудеше се той
на кой ли влак да cе качи
и де ли той
ще го откара.
А време имах аз до своя влак,
реших да поговоря с него,
да му помогна,
да отнема черния му мрак.
Отидох и със спокойно лице
заговорих младото,
угрижено дете..
И сякаш той отдавна
туй бе чакал,
човек да го изслуша
и прегърне ако би заплакал..
И тъй в разговор непретенциозен,
започнахме да разнищваме
проблема сериозен.
Разказа ми той за своите близки,
хора,макар и бедни,
винаги осигуряващи му
вещите потребни.
И как той сам решил е,
че трябва да излезе от калта,
да намери щастие,
да им отвърне тъй*
на дадената доброта.
И започнал,
мечтал,планове за
бъдещето свое
той чертал.
Ала не само това,
работил здраво,
отговорно,
никак на шега.
И станал първи
във всичко-
и голямо нещо,
и мъничко.
Ала веднъж..
пропаднал,провалил
се той във свое
начинание,
туй,що го е довело
до въпросното сегашно
отчаяние.
И просто се изплашил,
събрал си вещите в торба
и тръгнал просто някъде
да си търси той друга съдба.
И мислел си той :
"Ама как тъй,от човек,
що е винаги първи,
сега съм като звяр,
умиращ в кърви,
излизащ губещ от тоя двубой"..
После последва тихо ридание,
особена скръб и
тягостно мълчание.
А аз просто стиснах силно
тая младежка ръка,
разказах му тоя странен
разказ -
тоя за човешката съдба,
тоя странен низ от
радост и тъга.
Стояхме дълго и говорехме,
съгласни бяхме ний,не спорехме.
И изведнъж погледна ме
с дълбоки,грейнали очи,
отнели сякаш на слънцето
всички лъчи и леко ми
прошепна :
Благодаря за туй,
че ставам аз сега,
за туй,че имам
сили нови за борба.
И за това,
че припомни ми за
живота,
за човешката съдба -
че не е само радост,
победа,суета,
а низ е странен,
низ от радост и тъга.
03.02.2009г.
* със същото
Живот.
Фурор.Позор..
и пак фурор,
и пак позор..
И тъй нататък,
туй е приказката
за живота кратък.
Аз знам,че всички
знаете това -
за мъките човешки,
спадовете,
за успехите
и радостта.
Ала,моля, не
ми се гневете,
моя разказ още
малко потърпете.
Аз знам,че никой
няма нервите
да слуша
за нещо,
що дошло му е "до гуша".
Не иcкам да ви отегчавам,
но напоследък дълго
разсъждавам.
Пoдтикна ме към
таз дейност,сериозна
и значима,
една душа млада,
отчаяна и наранима.
Туй беше момче,
седящо на пейка
на градската гара.
Чудеше се той
на кой ли влак да cе качи
и де ли той
ще го откара.
А време имах аз до своя влак,
реших да поговоря с него,
да му помогна,
да отнема черния му мрак.
Отидох и със спокойно лице
заговорих младото,
угрижено дете..
И сякаш той отдавна
туй бе чакал,
човек да го изслуша
и прегърне ако би заплакал..
И тъй в разговор непретенциозен,
започнахме да разнищваме
проблема сериозен.
Разказа ми той за своите близки,
хора,макар и бедни,
винаги осигуряващи му
вещите потребни.
И как той сам решил е,
че трябва да излезе от калта,
да намери щастие,
да им отвърне тъй*
на дадената доброта.
И започнал,
мечтал,планове за
бъдещето свое
той чертал.
Ала не само това,
работил здраво,
отговорно,
никак на шега.
И станал първи
във всичко-
и голямо нещо,
и мъничко.
Ала веднъж..
пропаднал,провалил
се той във свое
начинание,
туй,що го е довело
до въпросното сегашно
отчаяние.
И просто се изплашил,
събрал си вещите в торба
и тръгнал просто някъде
да си търси той друга съдба.
И мислел си той :
"Ама как тъй,от човек,
що е винаги първи,
сега съм като звяр,
умиращ в кърви,
излизащ губещ от тоя двубой"..
После последва тихо ридание,
особена скръб и
тягостно мълчание.
А аз просто стиснах силно
тая младежка ръка,
разказах му тоя странен
разказ -
тоя за човешката съдба,
тоя странен низ от
радост и тъга.
Стояхме дълго и говорехме,
съгласни бяхме ний,не спорехме.
И изведнъж погледна ме
с дълбоки,грейнали очи,
отнели сякаш на слънцето
всички лъчи и леко ми
прошепна :
Благодаря за туй,
че ставам аз сега,
за туй,че имам
сили нови за борба.
И за това,
че припомни ми за
живота,
за човешката съдба -
че не е само радост,
победа,суета,
а низ е странен,
низ от радост и тъга.
03.02.2009г.
* със същото
Няма коментари:
Публикуване на коментар