Ода за графитеното човече


Звън след звън,
причина нямам
да изляза навън.
Прекалено сиво има в моята душа,
уморен съм твърде да вярвам в красота.
Времето отдавна ме притиска
и бляна мой за слънчев лъч
разкъсва и потиска.
Тук съм,а няма ме вече,
за сладък смях са
спомените мои далече.
И чувам пак:
'Върви,върви,върви,
на малките неща
не се поддавай ти.
Блянове,приятни планове
и сладостни мечти-
о,заблудени,аз искам резултати,
а не на мисълта ти илюзорни красоти!'
А аз съм там,
стоя и гледам ужасено.
И някак тъмно е и тъжно е
в сърцето мъничко,самотно и смутено.
И виждам се - ужасно съм далече.
Отдавна изтрил от паметта си
светлото начало,
аз съм ужасно,мрачно и безжизнено,
едно безлично,графитено човече..
Но изведнъж..ми става топло,
проблясва някъде сияйна светлина,
а аз съм вече нещо ново и пробудено
и чувствам се красиво някакси,
отново вярвам в песента!

09.01.2010г.

Посветено на красивите и силни неща,
които умеят да връщат усмивката..