Фантазия за мъничко добро

Фантазия за мъничко добро

Насред стая тъмна аз лежа,
лежа си аз и дишам учестено.
И мисля си,ах,мисля си на глас
за съществуването тъй...опорочено.
И в тихи думи,малко безнадеждни,
полагам аз усилия последни.
А за какво ли,ах,за какво?
Все още съм в процес на търсене...,
аз търся отговора на въпроса:
"Какво е туй да си човек
в съвременното наше общество?"
Въртя се,съзнанието си аз
до крайност ангажирам,
ала,уви,само позорни,
позорни примери за
човека в обществото
аз откривам.
И тъй остава ми едно..
лежа,
лежа умислена и фантазирам.
А за какво фантазиите са,ли,
защо последното останало са те,
единственият лъч в душата моя-
на обществото днешно
едно объркано дете.
А фантазиите..те..
те рожби са на моята мечта,
мечта за свят различен,
изпълнен с радост,с красота.
Те са мечтана хармония,
хармония надлъж и нашир,
спокойствие в човешката душа,
парче наслада и душевен мир.
И в края моите фантазии
*са усмивка,
усмивката на днешния човек,
с душа непълна с пошлост,
неопетнена от на злото
позорния и грозен ек.
И тъй лежа,
лежа сама и фантазирам,
с глава,бушуваща в'въпроси,
и питам се,но май
все още не разбирам...
Но знам едно,
дори да срещам всеки ден
огромно зло,
аз просто смело ще го срещам,
с борба и храброст,
с фантазия за мъничко добро.

*са за усмивка

27.02.2009г.

Мим или истински човек без грим

Стига,
казах стига!
Изтрий го,
изтрий проклетия
си грим..
Аз повече не искам,
не искам да те гледам-
един престорен и самотен мим.
Стоя сега и гледам
полуопразнения лист..
а после теб поглеждам,
а после своята душа и
осъзнавам,че..съм просто
песимист..
И търся я,
красивата надежда,
ала в главата ми
върти се мъчна мисъл,
която все до отчаяние ме свежда.
А после ти усмихваш се престорено,
поглеждаш ме със поглед
мазен и изкуствено вежлив,
и питаш ме,ах,питаш ме
"разстроено"
защо ли аз не съм щастлив.
И после аз поглеждам те
със поглед истински,лъчист
и давам ти едничкото,
що притежавам -
един житейски принцип чист.
Не,не е закон със алинеи сто,
а краткословен кодекс
на това как да си личност
във днешното човешко общество.
Тук вече крайно се объркваш,
нервите ти не издържат,гневен ставаш
и..най-накрая се побъркваш.
Започваш да крещиш,
да плачеш,
във пристъп нервен да ръмжиш.
Рояк обиди върху мен да сипеш,
кат' лешояд около мен кръжиш.
А колкото до мен -
на мен ми става леко на душата,
и в миг разсейва се съмнението мое,
и истерията ми,и тъгата.
И най-накрая падаш изморен,
от своя собствен гняв си покосен.
И дишаш тежко и със още нервен глас
ме питаш аз защо се смея,
гледаш ме със злоба и захлас.
И аз накрая проговарям,
с душа спокойна вече,
със спокоен глас.
Не искам вече напрежението
да те измъчва
и с щастие бушуващо в сърце,
прегръщам те аз
страшно силно
със двете си измъчени ръце.
И с прости думи,
които винаги ще помниш,
прошепвам:
"Браво,моето дете".
И недоумението веднага
аз прекъсвам,продължавам с
други думи две:
"Не се гневи,че смея ти се на гнева,
но туй е нещо,що те прави личност
и отличава те от слабата тълпа."
И ето,озарява ме надеждата отново
и мисля си,че правилно си
ме разбрал,че грима и маската
отдавна ти си закопал.
Аз знам,че вече
ти не си един самотен мим,
а личност си със силна воля
и дух железен,несломим.


Посветено на всички мимове на
човешкото общество,с пожеланието
да се научат да крещят мнението си
и да свалят грозната маска на отчаянието,
суетата и лицемерието...

20.02.2009г.

На Странницата


Знаеш ли коя е,
мислил ли си някога
за нея и за туй,що
тая странница мечтае.
Или ти си от ония,
за които тя е просто
една незначителна
човешка стихия.
И ти ли тъй я подминаваш-
с усмивка мръсна на лице,
самодоволен,груб и злобен
и с злоба черна във сърце.
От тия ли си,
дето винаги я подиграват,
и видят ли лъчите в
нейните очи,
попиват ги веднага с мрак
душевен,
и мигом ги превръщат
във сълзи.
И как тъй ти,
без шанс да и дадеш,
крещеще дръзко във лицето Й,
без опит ни да разбереш.
Защо - това аз няма
да те питам,
загадка туй е,
що разплитам.
Знам,виждал съм те и преди,
но ти не беше сам,
а цяла пасмина
глупаци,
що караше я да крещи.
И тук се смееш и
отричаш -туй нещо е,
що най-обичаш.
"Кога крещяла е"-
ме питаш ти във мазен тон-
"тя никога не е
издала нито стон".
И тук аз вече не издържам,
към спокойствието отдавна аз
не се придържам.
Напират във главата ми
обиди разни,
що в отговор са на
постъпките ти мазни.
Не,тя наяве никога
не е крещяла,
в душата само
мъката си е кътала.
Това е,знай,
за нея мъчно наказание-
да отговаря на обидите ти
с гордост и мълчание.
Не,не стой в привиден шок,
на лицемерието изкуственият смог,
тъй просто си душата отвори
и думите ми прости разбери -
Когато странницата видиш ти,
не я упреквай,не давай й сълзи.
Забрави за миг своите приятели
"добри",
безмълвен ти не стой,
а мнението си изкрещи.
И тъй,без повече секунда
време,
отскубни се от позорното си
"племе".
Усмивката й нежна приеми,
и блясъка във нейните очи.
Поспри за малко ти до нея,
хвани ръката й,
обичай свободата й,
и брат бъди на уличната фея...
10.02.2009г.

Житейска приказка

Житейска приказка.



Живот.
Фурор.Позор..
и пак фурор,
и пак позор..
И тъй нататък,
туй е приказката
за живота кратък.
Аз знам,че всички
знаете това -
за мъките човешки,
спадовете,
за успехите
и радостта.
Ала,моля, не
ми се гневете,
моя разказ още
малко потърпете.
Аз знам,че никой
няма нервите
да слуша
за нещо,
що дошло му е "до гуша".
Не иcкам да ви отегчавам,
но напоследък дълго
разсъждавам.
Пoдтикна ме към
таз дейност,сериозна
и значима,
една душа млада,
отчаяна и наранима.
Туй беше момче,
седящо на пейка
на градската гара.
Чудеше се той
на кой ли влак да cе качи
и де ли той
ще го откара.
А време имах аз до своя влак,
реших да поговоря с него,
да му помогна,
да отнема черния му мрак.
Отидох и със спокойно лице
заговорих младото,
угрижено дете..
И сякаш той отдавна
туй бе чакал,
човек да го изслуша
и прегърне ако би заплакал..
И тъй в разговор непретенциозен,
започнахме да разнищваме
проблема сериозен.
Разказа ми той за своите близки,
хора,макар и бедни,
винаги осигуряващи му
вещите потребни.
И как той сам решил е,
че трябва да излезе от калта,
да намери щастие,
да им отвърне тъй*
на дадената доброта.
И започнал,
мечтал,планове за
бъдещето свое
той чертал.
Ала не само това,
работил здраво,
отговорно,
никак на шега.
И станал първи
във всичко-
и голямо нещо,
и мъничко.
Ала веднъж..
пропаднал,провалил
се той във свое
начинание,
туй,що го е довело
до въпросното сегашно
отчаяние.
И просто се изплашил,
събрал си вещите в торба
и тръгнал просто някъде
да си търси той друга съдба.
И мислел си той :
"Ама как тъй,от човек,
що е винаги първи,
сега съм като звяр,
умиращ в кърви,
излизащ губещ от тоя двубой"..
После последва тихо ридание,
особена скръб и
тягостно мълчание.
А аз просто стиснах силно
тая младежка ръка,
разказах му тоя странен
разказ -
тоя за човешката съдба,
тоя странен низ от
радост и тъга.
Стояхме дълго и говорехме,
съгласни бяхме ний,не спорехме.
И изведнъж погледна ме
с дълбоки,грейнали очи,
отнели сякаш на слънцето
всички лъчи и леко ми
прошепна :
Благодаря за туй,
че ставам аз сега,
за туй,че имам
сили нови за борба.
И за това,
че припомни ми за
живота,
за човешката съдба -
че не е само радост,
победа,суета,
а низ е странен,
низ от радост и тъга.

03.02.2009г.
* със същото

Крепост от стомана

Крепост от стомана

"Мълчи,ти нямаш правото на мнение!",
викаше силно в яден разгар
оная озлобена,тъжна твар.
А после последва шамар,
а после друг..и тъй нататък,
ненужно е да ви разказвам
* туй в остатък ..
А случката развиваше се
в тъмен,мрачен град,
един студен и грозен ад..
А тия двамата наши герои
бяха пълни две противоположности,
едни объркани човешки сложности.
Единият беше пътник,скитач,
а другият - някакъв
кметски,измамен сметач.
А битият беше скитникът,
момчето с раницата на гърба,
що обичаше живот на ръба..
И тоз грозен спектакъл
развиваше се на площада
на града,
под сивото небе и под дъжда.
А предмет на спора,
що беше насъбрал маса хора,
беше..просто любопитен поглед,
на света извън града им
оглед.
Още ти не разбираш,нали-
разни крещежи,побой,там..
вали.
Добре,бързам аз да ти разкажа,
историята цяла аз да ти покажа.
Момчето-скитник,
що мрази мрака,нищетата,
решило тъй..да се разнообрази,
да погледне що е извън
на крепостта вратата.
И тъй..покатерил се на скришно
по желязната стена,
за да види как е там,
навън,в света..
И просто тъй,
като видял света,
решил той да разкаже на
нещастната тълпа.
И почнал,
разказал им за свободата,
за любовта, за красотата.
за синьото небе
за красивото детство
на всяко дете.
И чул го тоя,
злобния градски сметач,
и грозно смъмрил
момчето-скитач.
Ала защо,питаш ме ти,
ала защо всички тези беди..
Странно,нали - нима
обида е залсужил тоз,
що за свобода си бленува,
що иска просто щастие,
** живот,да го вълнува.
Не знам и аз,
ала тъй се гневеше
кметския сметач,
слушайки за бляна
на волния скитач.
И как така,
възкликваш ти,
за бляна негов
"сметка" той
ще му държи..
Ох,от мисълта за
грозната кавга,
забравих да ти кажа
за града.
Туй беше мръсно място,
тъмно и позорно и
в него демонското
смятано достойно.
Такова беше -
ни скитник,
ни никой дори,
говореше за свобода
и слънчеви лъчи.
Една студена крепост,
едно мръсно стоманно чудовище,
на волността и щастието
позорно гробище...

01.02.2009г.





* останалата част от случката
** вълнуващ живот