Тихи крясъци

             В мухъл и сиво

Със вчера нарисувани очи,

наивно взирах се в света,

мечтаех за абсурдни хоризонти,

бленуващи една мечта.

Но черно-уродливи клони,

във пълната със кал гора

очите ми със яд издраха

и аз прогледнах във кръвта.

Днес в лепкав зной от студ треперя,

ослушвам се във тишина.

и спомени от странно вчера

отекват в моята глава.

Устата ми се пълни с пепел

и аз не мога  да крещя

за тази вчерашна химера,

която рухна във прахта.

           Вчера

Обеща - ще бъдем кръвни братя!

Когато светеха в очите ни слънца,

Когато борехме се с пясъчните дракони

и вярвахме,че ще спасим света.

Но вчера те видях на ъгъла

И ти дори..дори не ме позна,

И стъпките ти някак безразлично

Заглъхваха в студената земя.

Забрави,сякаш,звънкия си смях,

И нощите,обсипани с мечти,

И думите,които ми даряваше,

Преди зората да ни раздели.

В безжизнените ти ръце,

Май вече не тече кръвта,

Която преди време подари ми,

нашепвайки „една мечта“.

Но  аз все тъй ще скитам из просторите,

Ще търся  нашата мечта,

Която,гледайки звездите,

На миналото завеща.

The Fay

Don’t call me a saint,

Cause I ain’t one.

Don’t call me a fay,

Cause I ain’t one.

Lost in the fields of dismay,

Last night I drowned in the ground.

Don’t  look for my bright eyes to see

Cause you won’t find even a trace

Of the light that once you believed

was a miracle painted with grace.

I know,

Sometimes in the dark

You’ll lie down and shiver with pain

Lost in a chaos of memories,

Soaked  with  tears and rain.

But, remember ,that after the nightmares

Comes a daydream filled with a flame,

Which burns down the dark of the yesterdays,

and love is all that remains.

               Ежедневно

Сред истерично смешните картини

на това сиротно време

вървя едва,с глава тежаща –

мрак някъде във нея дреме.

Абсурдно захаросани лица

с пейзажи криви пак се сливат

и тъпкат побеснели пътя,

не знаят накъде отиват.

И съществува само Днес,

За Утре... никой не помисли.

Живеем в' време утопично,

удавено във плоски смисли.        

А..кървавите ми следи,…

тях никой,май,

не ще попие,

затъвам плавно във

калта

и скоро тя

ще ме затрие.

Щрихи от  мрачно вчера.

И свил ръце

във тесните простори,

пропити с мрак

ужасно задушлив,

седя скован

и дишам учестено ,

а във гръдта ми се заражда вик.

В ума ми се разхожда сянка,

И лепкавите щрихи от графит,

подритва  трескаво и истерично..

аз вече съм почти убит.

А ярките искрици от тъга,

припламват в погледа безжизнен,отегчен,

безсилието  вече надделява,

и влачи моя труп ужасно уморен.

Но
"Не - крещя-
аз няма да си тръгна!
        Оставам
и за
       Следващия ден!"