Английски чай

Английски чай

Там някъде в Лондон
издигаше се нейното
имение - едно велико
Бароково творение.
Имаше си всичко-
от огромна и
красива градина
до луксозна голяма
камина.
И напук на хорските
вярвания-богатството
носеше и само страдания..
Беше тя едно нещастно
същество от висшето
лондонско общество.
Задръж си от учудване
въздишките,
веднага аз започвам да
разплитам нишките..
От мъничка туй беше,
просто до свикнение,
да изказва
мълчаливо мнение.
Такава беше тя,
нежна,грациозна,
в красота витаеща,
винаги спокойна,
нероптаеща..
Тя беше дама,
значението на думата
изпълваше докрай,
малка и нещастна,
затворена във
илюзорен рай.
Лондон,пет следобед,
знаеш ли туй що означава-
време е за "чаена забава".
Отново всички lords and ladies,
натрюфени и грациозни,
фалшиви и
досадно претенциозни.
A тя стоеше далеч от тях
в прекрасната градина,
сама,унила и ранима..
Стоеше тя със часове,
стаила дъх,
заслушана във детските
пискливи гласове.
Мечтаеше си,макар и за миг
да е малка,скитаща,
дете на вятъра,
а не безлична част
от на благородието
театъра..
Бленуваше поне веднъж
да се изцапа във калта,
да скита безцелна
и мокра в нощта..
Ала не,тъй минаваха
дните,а тя беше просто
lady,на която
грубостта,калта,игрите
бяха чужди..
И тъй мина изгрева,
а после слънцето
за нея залезе,
но тя така и от
от имението не излезе.
И никога не почувства
вятъра в косите,
не чу безгрижната
песен на щурците.
И вече знай,когато
видиш някоя такава
lady,запомни и знай,
живота неин не е
сладка захар,
а по-горчив е от
английски чай...

31.01.2009г.

Скитник

Скитник

Някога през есента,
когато на птиците
я нямаше веч песента,
вървеше скитник,
във дрипи облечен,
мълчалив,замислен,
с живот неизречен.
Вървеше сам по
студения булевард,
брулен от вятъра,
мокрен от дъжда ръмящ,
притискайки плътно
към себе си шлифера стар.
Той нямаше спътник,
вървеше сам..
Във стара войнишка
раница носеше
той целия свой товар.

И тъй подминаваха
го хората,грозни,
с мръсни души,
и в злобен разгар
подвикваха мазно
на себе си :
"О,боже,защо създал
си тая мръсна твар".
Но той никога не се обърна,
не закрещя,не им отвърна.
И не защото смелост
нямаше в душата,
а просто тъй,
Той сам не беше от "тълпата".
Тъй аз стоях и дълго
наблюдавах го,
и мислех си едно -
че тоз човек е тъй специален,
звездица в прашното,
позорно общество...
Ала тъй за себе си
не мислеше и той,
скромност излъчваше
странна,доброта силна,
душевен покой.
Но,не,за лукавите
човешки изчадия
той беше просто...
мръсно псе.
Тях интересуваше ги само
мръсотията на света-
бяха свирепи,алчни,
пияни в суета..
А той просто вървеше,
незнаещ що е омраза,
таз мръсна и гибелна
за човека зараза.
И тъй, с усмивка
мила на лице,
радваше се той,
разперил под дъжда ръце.
Тъй дълго гледах го -
едно мъничко неземно същество,

търсещо все

слънцето с очи,
бленуващо за топлите лъчи,
летящо някъде в безкрая,
далече от помията,
от омразата на грозното
човешко общество..
31.01.2009г.