Скитник

Скитник

Някога през есента,
когато на птиците
я нямаше веч песента,
вървеше скитник,
във дрипи облечен,
мълчалив,замислен,
с живот неизречен.
Вървеше сам по
студения булевард,
брулен от вятъра,
мокрен от дъжда ръмящ,
притискайки плътно
към себе си шлифера стар.
Той нямаше спътник,
вървеше сам..
Във стара войнишка
раница носеше
той целия свой товар.

И тъй подминаваха
го хората,грозни,
с мръсни души,
и в злобен разгар
подвикваха мазно
на себе си :
"О,боже,защо създал
си тая мръсна твар".
Но той никога не се обърна,
не закрещя,не им отвърна.
И не защото смелост
нямаше в душата,
а просто тъй,
Той сам не беше от "тълпата".
Тъй аз стоях и дълго
наблюдавах го,
и мислех си едно -
че тоз човек е тъй специален,
звездица в прашното,
позорно общество...
Ала тъй за себе си
не мислеше и той,
скромност излъчваше
странна,доброта силна,
душевен покой.
Но,не,за лукавите
човешки изчадия
той беше просто...
мръсно псе.
Тях интересуваше ги само
мръсотията на света-
бяха свирепи,алчни,
пияни в суета..
А той просто вървеше,
незнаещ що е омраза,
таз мръсна и гибелна
за човека зараза.
И тъй, с усмивка
мила на лице,
радваше се той,
разперил под дъжда ръце.
Тъй дълго гледах го -
едно мъничко неземно същество,

търсещо все

слънцето с очи,
бленуващо за топлите лъчи,
летящо някъде в безкрая,
далече от помията,
от омразата на грозното
човешко общество..
31.01.2009г.